Свобода,в тази дума човъркам,
влизам в себе си,нищя се в страх.
Страх дали няма пак да изтъркам
в слепотата си нужния прах.
Слепота,но с лице меко злато,
пипам образа,виждам картина.
После губя я, чуство познато,
в самотата и туй ме отмина.
Самота- с теб ще бъда до края.
Всъщност ти си насъщна за мен.
В теб познах  се и силно нехая
за тъгата в последния ден.
Ти тъга си неземно пенлива.
В нежна есен ме плискаш с вода,
после топло с любов ме повиваш…

А в очите ми- ти свобода!

Харесва ми самотата. От една страна тя ни "отнема" щастието на заедността с друг. Но от друга, тя ни "дава" всичкия простор да бъдем себе си. Което пък е щастието на личното осъществяване. Май всеки поет е "близък" със самотата?!
Колкото до свободата - тя ми е по-мила от самотата. А свободата е винаги свобода с някого, а не извън другите, поне според мен.
Поздравявам те за стиховете - оригинални, истински, дълбоки.